Вътрешноутробното развитие: Как ранният живот оформя бъдещето

FilmBuff представя MBR PRODUCTIONS представя един филм на UPSTREAM CINEMA

Оператор Бенет Сърф Музика Пинар Топрак Мотаж Кинга Орликовска

Изпълнителни продуценти Стивън Коч, Томас Ли Райт Продуценти Стивън Гиленхал, Матю Брейди Сценарий и режисура Катлийн Ман Гиленхал

Достигнахме високо ниво в развитие на технологиите. Прави ни да изглеждаме напреднали. Но там, където се проваляме е,

че не сме променили почти нищо във вътрешния ни свят. Всъщност не съм сигурна дали сме се променили, в сравнение с хората отпреди 1000 години.

Често хората не са наясно защо правят това, което правят особено при важните решения в живота им. Това е до голяма степен обществото в отрицание.

Зациклили сме в начина, който ни е довел до улица без изход, и това е ясно на всички ни. Едва ли има хора, които да твърдят че света ни е идеален.

А не е ли време да погледнем навътре в себе си, да приемем идеите, които ще подхранят тази вътрешна промяна? Защо не се завърнем обратно в утробата?

Защо да търсим на друго място, а не там, откъдето всичко започва? В западната култура ние смятаме, че животът започва с раждането: "Животът започва с раждането, не преди това"

Но в другите култури интуитивно са знаели колко е важен пренаталния период за оформянето на детето. Някои народи вярват, че бременните жени трябва да са предпазливи,

да не проявяват емоции, да не се тревожат и т.н. Вярват, че животът започва още преди раждането. Преди 100 години бебетата били обличани по странен начин.

Увити като мумии, те не можели да се движат. Сърдечният им ритъм бил нисък, ядяли по-малко, развивали се по-слабо. До 50-60те години на миналия век, бебетата в Европа се оперирали без анестезия.

"Бебетата нямат чувства и преживявания" - това било общоприетото виждане. Вярвали, че те забравят всичко, затова няма проблем да ги оставят да плачат и страдат. Докторите са извършвали кошмарни операции.

На родителите казвали, че не използват анестезия, защото ще навреди на детето. Но всъщност те увреждали детето, излагайки го на този ужас. Причината, поради която не станах акушер е защото

не понасях как се отнасят към родилките. Те им крещяха: "Какво ти става бе, давай?! НАПЪВАЙ, НАПЪВАЙ!" Учеха ни, че до 2 годишна възраст бебетата не помнят нищо.

Но през новият век отношението коренно се промени. Ултразвукът е магия - позволява да разбираме и съпреживяваме с плода в майката. Да можеш да виждаш бебето в утробата по време на бременността!

Сега ние изучаваме човека още преди раждането. Фокусираме върху средата като фактор за развитие на бебето и виждаме, че тази среда е майката.

Тези същества веднага започват да се формират от средата, в която се поставят - от утробата. И от този миг...

докато умрем... ние сме същества, които взаимодействат със средата, променят я и биват променяни от нея.

Ще ви разкажем за малкият номер 5 и как майка му се подготвя за появяването му. Майката знае че то разчита само на храната, която тя поема и за него. Тя всъщност яде за двама: за себе си и малкият №5.

Преди 50 години започнахме да изучаваме развитието на мозъка, да правим епидемиологично изследвания, също и директно наблюдение чрез ултразвук и др. Епидемиологичните изследвания са дело на Дейвид Баркър.

Първите изследвания били в Англия и Уелс, в различни области с висока неонатална и сърдечно-съдова смъртност. По-нататъшни изследвания показали връзката между ниското тегло

на новородените и високият риск от сърдечно-съдова смъртност. И когато говорим за ниско тегло, основният фактор е хранителната среда в утробата. Преди 20-30 години имаше бум в изследванията в тази област.

Едно от тях е свързано с времето на големият глад в Холандия. От ноември 1944 до април 1945 нацистите блокирали доставките на храна за Холандия. Наложило се правителството да намали дажбите от 1800 на 900 калории дневно.

По това време имало около 5000 бременни жени. В изследването било изследвано здравословното състояние на хората преживели този период като фетус в утробата.

Фетусите, които са израствали през време на глада имали множество здравословни проблеми. Те развили метаболически синдром, високи нива на диабет и високо кръвно.

Това са очевидни примери, как средата в утробата предопределя животът в по-късна възраст. Но има един фактор, който остава неоценен.

Че причината е не само в очевидните физически фактори, но и емоционалното състояние на майката. Докторе, в кой месец от бременността е тя?

Около седмия месец. Помага ли ви някой в домакинската работа? Понякога идва сестра ми, но ? е трудно.

В живота ни най-важният човек е майката. Майката ражда живот и ако тя е добре, бебето чувства, че живее в добър свят. Ако майката е под стрес, това състояние се предава на детето.

Стресът подтиска имунната система - всеки знае това. Ако не спите достатъчно и работите твърде много, нивото на стрес се увеличава и имунната ви система се срива.

Когато това се случва с майката, това програмира имунната система на детето за цял живот! Преживяванията на майката се отразяват върху развитието на плода.

Биват формирани от емоционалната среда, в която те са заченати, израстват и се раждат. Това вече е признато и доказано. Но не се прилага

в обществото ни, не го намираме за значимо. Пренаталният живот е малко изучен, въпреки неговата значителност. Но намира израз в човешкото творчество: във филмите,

в детските приказки, романите, митологията, фолклора, навсякъде... В по-стари времена на децата се разказвали приказки, за да могат да се справят с подсъзнателните тревоги от раждането и безсилието.

Това се представяло чрез борба с могъщи родителски фигури - например, с фигурата на вещица или жесток баща. В днешно време тази роля играе киното.

В утробата ние плуваме, като в този филм "Малката русалка" <i>Бързай към дома, малка принцесо. Не искаш да пропуснеш бащиният празник, нали?</i> Кризата настава, когато тя се влюбва, чувства се слаба и загубва гласа си.

После филмът показва предисторията и въвежда фигурата чрез могъща, жестока и властна майка. Идеята на филма е борбата и надмощието с тази майка.

В битка на живот и смърт. И се внушава, че това противоречиво чувство спрямо майката е нормално. Ако всичко върви добре - животът е увлекателно приключение.

Ако не - тогава ни носи страдание и травма. Животът в утробата не е рай, както някои хора ни карат да повярваме. От утробата ние споделяме всички радости и проблеми на нашите родители,

Фетусът е съзнаващо същество. Още няма кожа, а вече се движи. То е потопено в чувствата на майката.

Усеща всяко потрепване, усеща майчината радост и щастие. Но усеща и всяко безпокойство.

И последните пораждат проблеми. Разбира се, това, което се е случва през бременността влияе на най-дълбоко ниво. Това, което се случва с майката оставя дълбок отпечатък върху личността на детето.

От дете имах усещането, че е има някакви семейни тайни. Родителите ми дадоха версия на семейната история но не свърши съвсем работа.

Тогава разбрах, че трябва да търся отвъд видимото на повърхността. Мисля, че оттам дойде интересът ми към неосъзнатото. Бях много заинтересуван от сънища, филми, защото говорят на един език.

На пример в "Алиса в огледалния свят" имаме заека. А това е животно, което ражда многочислено потомство. <i>Какво мога да направя за вас?</i>

<i>Търся Белият заек.</i> <i>Така, че ако нямате нищо против...</i> <i>Ето го! Просто трябва да мина.</i>

<i>Съжалявам. Твърде си голяма.</i> <i>Просто неминаемо.</i> <i>Имаш в предвид "невъзможно"?</i>

<i>Не, неминаемо. Нищо не е невъзможно.</i> Винаги имаме дилемата - твърде голям или твърде малък. Винаги имаме програмата, да влезеш или да излезеш.

Да излезеш, значи да бъдеш роден. Някога сме вървели на четири крака. Имали сме по-малка глава и по-големи бедра.

Затова и родилният канал е бил много широк. Когато човекът започнал да се изправя, костите постепенно се изменили и родовият канал станал по-тесен.

Тогава мозъкът станал по-голям. И възникнала акушерската дилема - как човешкото бебе с толкова голяма глава да излезе от утробата? Така че ако изгледате филма за Алиса от гледна точка на

тази дилема, ще го възприемете съвсем различно И тук имаме момента с отрязването на главата. Мечтата на майките - ако отрежеш главата на бебето, то ще може да излезе.

<i>Отрежете ? главата!</i> <i>В стари времена, това е било нещо като естествен подбор</i> - оцелявали жените, които раждали по-рано.

Защото ако роди по-рано, бебето е по-малко и ще излезе. ddd В биохимичен и физиологичен аспект,

човешкото дете в много аспекти отстъпва да децата на другите млекопитаещи. Ние всички се раждаме слабо развити и безпомощни. Затова силната връзка с майката е важна за развитието на детето.

В по-ранни времена бременността и раждането са били много трудни. Всяко шесто раждане завършвало със смърт за майката. Половината деца са умирали по време на раждането или в първата година от живота.

Поради това мъжете и жените очаквали раждането с тревога. В последните 50 години раждането става все по-сигурно. Тази сигурност дава възможност за промяна и новаторство.

В началото изучавах в лабораторията въпроси, свързани само с животните, но скоро се заинтересувах от по-глобални въпроси свързани с човешкото здраве. Израснах в Южна Калифорния, където смогът е толкова гъст,

че едва се забелязват близките планини. Израснах в един от тези райони, чието население в момента изследваме и провеждаме епигенетически изследвания.

Епи, означава отгоре, на повърхността. Генетиците изследват генетичният код, който се съдържа в нашето ДНК. А епигенетиката изучава други фактори, които могат

да въздействат на нашето въздействие, включвайки или изключвайки гени. Това е нещо, което тепърва започваме да изследваме, ген по ген

Не е гените, които носиш, а в тези, които се изявят. Гените са просто планът. Представете си, че имате план за къща. Построили са ви къща според вашите изисквания.

И тя е изградена според плановете. Но множество детайли са се изменили под въздействие на природните фактори. Способността бързо да се адаптираш към променлива заобикаляща среда е много важно.

Ала не всяка адаптация е за добро... Когато яйцето и клетката започнат да формират нова клетка, има период за "изтриване на старите записи" и създаване на нови,

свързани с бъдещето на тази клетка. И после се случва отново на ембрионално ниво. То е като отвориш празна нова страница и да пишеш на чисто този фетус, това ново бебе.

По време на развитието на фетуса има много фактори в средата, които могат да повлияят на този процес. Уникално е!

Възможността за епигенетически изменения, в зависимост от заобикалящата среда, на различни етапи от развитието, позволяват на организма постоянно да се приспособява към нея. При това изменението се

причинява, както от позитивна, така и от негативна външна среда. Затова е важно да има достатъчно положителни въздействия. Бил съм заченат,

по време на втората световна война, 1943-та година, в Будапеща. Унгария е била съюзник на Германия, воювала е на нейна страна ни е прилагала много анти-семитски закони.

Имало е масов геноцид, но още не е бил започнал. Родил съм се през януари 1943, а през март в страната пристигнали немските войски. Майка ми е разказвала, как на следващия ден позвънила на

педиатъра и казала "Моят Габор плаче непрестанно, елате да го видите". А докторът отвърнал "Разбира се, ще дойда да го видя, но знаете ли, че днес всичките ми еврейски деца плачат?".

Очевидно е за мен, че страхът, който нося през целия си живот, във всичките молекули на тялото ми, съм наследил от майка ми. А също така изпитах през

първите години от живота ми немската окупация. Тези преживявания са оставили отпечатък върху личността ми, формирала е на възприятието ми за света, най-вече на подсъзнателно ниво.

Животът ми не беше лесен. Имах много лични проблеми, много депресии, тревоги. Когато станах на 50, осъзнах, че страдам от синдрома на дефицит на вниманието. Но според това, което ми казаха докторите, това не е

наследствено заболяване, а резултат от стреса в ранния период от живота ми. Когато учех в училище, често се говореше за противоречието между наследствеността и средата. Но нищо повече. Наследствеността и

средата взаимодействат, създавайки нещо ново. Изучавах пост-травматическите стресови разстройства и влиянието им както върху преживяващият травмата, така и върху следващото поколение.

Интересуват ме индивидуалните различия и влиянието им върху взаимодействията с околната среда, а също и с травмиращи събития. Изучавахме възрастни, които като деца са преживели

холокоста. И открихме много интересна и важна особеност - ако децата растат в такава среда, организма трябва да се приспособява към дълги периоди на гладуване или

силен стрес. Затова важна роля играе изменението, предавано им от майката. Възможно е, ако после живеят в друга среда, тези изменения да не им вършат работа -

например живеят в Ню Йорк и там глад не ги грози. Ако тази програма бъде предадена на следващия в поколението, може да има нежелани

резултати като безпокойство, напълно непонятно за околните, даже за самият му носител. В еволюционен план ембриона се развива под въздействие на епигенетически

процеси, обусловени от враждебна среда учейки се отсега да реагира на тях. Но високата приспособимост към външни въздействия, не е особено подходяща в края на 20-ти и началото на 21-ви век.

Особено когато успехът в училище зависи от това да стоиш на едно място, да се фокусираш върху един предмет и да не обръщаш внимание на обкръжението. Тогава тази приспособимост се оказва нежелана.

Ако във вътрешно-утробния период детето изпитва много стрес, способността му да реагира на стрес се мени - синдромът на дефицита на внимание не е нищо друго, а защитен

механизъм. Ако при процеса на формиране на мозъка плодът се намира в стресова среда, той трябва да го игнорира, за да може да оцелее.

И тогава на детето предписват Риталин. Според последните данни, 3 милиона деца в САЩ приемат лекарства за синдром на дефицит на внимание. Половин милион приемат антипсихотични лекарства.

Те биват дрогирани, защото това е единственият начин да се контролира поведението им. А вездесъщата реклама помага на

фармацевтичните компании да продават все повече продукти. Но ние нищо не знаем за дългосрочното въздействие на анти-психотиците върху развиващият се мозък.

При все това тези лекарства продължават да се приемат като бързо решение и се предписват от докторите. Какво се случва?

Броят на децата с дефицит на вниманието, биполярни разстройства и аутизъм расте. През последните 30 години те са нараснали с 40%! А всъщност какво се случва - децата биват

заченати, раждани и отглеждани във все по-стресова среда. Обществото ни вечно бърза на някъде. Постоянно сме заети с нещо. Мозъкът е постоянно зает. Живеем в състояние на стрес.

Аз съм родена в Израел. Майка ми ми е разправяла, че там има специални места, където майките отиват с бебетата си за няколко седмици, където създават

силна взаимна връзка и после се връщат у дома. При нас такова нещо няма. Тук прекарват това време в болницата.

Тук съпругът осигурява средствата за издръжка на семейството. Семейството може да разчита единствено на себе си. Резултатът от индустриализацията бе унищожението на голямото

семейство - племето, кланът, селото, съседските общности. Преди 100 години, въпреки негативните фактори, семействата били големи. А сега е обратното.

В семейството има по-малко взаимопомощ, по-малко връзки с други хора, които биха могли да са полезни - връзки с баби, дядовци, мъдри жени. Започнахме с лабораторни изследвания, в които

бременни жени се подлагаха на кратковременен стрес. И изяснихме, че при майки с високо ниво на тревожност, пулсът на фетуса е по-висок. При спокойни майки пулсът на фетусът е без промяна или е по-нисък.

Също така се оказа, че плодът значително реагира на емоционалното състояние на майката. Ако дишането й е учестено, кръвното налягане повишено,

а пулсът висок, всичко това влияе на детето. Така, че това, което се случва в утробата на жена под силен стрес е съвсем различно от жената в нормално състояние. Така че в края на бременността, на такива

изменения като изменения в пулса, детето реагира, така да се каже, в съответствие с формирания темперамент. Едни реагират бурно, а други съвършено спокойно. Емоциите не са просто абстрактни психологични състояния.

Те имат и съпътстващи физиологически признаци. Така, че ако сега ви изкрещя, организмът ви ще се измени за броени секунди. Никой не ви е докосвал или ви е давал отрова, но тялото ви се оказва в съвсем

друго състояние. Високото ниво на кортизон - хормонът на стреса, ще повиши нивото на захар в кръвта, за да ви подготви за битка или бягство. Изхвърлянето на адреналин в кръвта

ще ускори сърцебиенето, мускулите ще се приведат в готовност за битка, или за спасяване с бягство. А ако сте бременни? И се намирате в състояние на постоянен страх?

Хормонът на стреса и всичките го съпътстващи вещества ще се предават на плода чрез плаценатата. През 70-те години излезе документален филм "Насилие". За това

как емоционалната депривация в детството води до агресивност и склонности към насилие. Психолозите доказаха взаимовръзката, между насилието и липса на родителска любов при маймуните.

Родителите в състояние на стрес не проявяват към децата си такива топли чувства, както в нормално състояние. И не че не искат, просто стресът не им позволява

да следват чувствата и настроението на детето. Така се нарушава емоционалната връзка, а това от своя страна влияе на развитието на мозъка.

Има едно важно вещество - допамин. Той е отговорен за мотивацията и вниманието. При маймунките, които растат с майките си, нивата на допамин

в предните дялове на мозъка са нормални. А при отделяне от майката се понижават. Отделянето от майката променя химията на детският мозък.

Същото се случва и ако майката е там, но е емоционално отстранена. Представете си два камертона, както известният експеримент с безстрастното лице. Майката е един камертон.

Той започва да вибрира, а другият е детето - той започва да вибрира в унисон. И когато това се случи се постепенно се създава настройка

на предната кора на мозъка. Възниква емпатия - връзка на детенцето с майката. Малките не разбират думи, но реагират на мимика и жестове. Детенцето разбира, дали майката е спокойна или напрегната.

Ако тя е уплашена, плаши се и детето - майката е неговата защитница. Кой ще го защити, ако самата тя е изплашена? Тук всичко играе роля -

размерът на зениците на майката, гласът - уверен ли е той и спокоен или е напрегнат. Майки с депресия или шизофрения са в дисонанс с бебето. То усеща, че нещо не е наред с тях.

Фронталната кора на мозъка се настройва неправилно. Това бебе ще развие депресивна личност. <i>Всичко е наред детенце мое.</i>

<i>Тук съм.</i> <i>Какво правиш?</i> Последствията от депривация отлично се виждат при маймуните.

При децата, които са израснали в изолация, се държат ненормално, когато при тях дойде друго дете. Те рядко се докосват до него, а ако го сторят, то е с агресия.

Деца с подтиснато емоционално развитие няма да израснат пълноценни хора. Ще имат трудности с ученето и ще са по-враждебни.

И всичко това започва преди раждането. Когато мозъкът се формира всеки неврон заема генетично предопределеното му място. И той ще остане там завинаги!

Невронните клетки в мозъка се явяват устройства за преработка на информация. Създавайки връзка една с друга те образуват функционална мрежа. За всяка секунда вътрешноутробен живот

възникват 50 хиляди нови неврона. Нито една машина в света не е способна на това. При това изграждащите се неврони са много уязвими. И дори най-малките въздействия оставят много силен отпечатък върху невронните връзки.

Ако жената изпитва хроничен стрес, постоянно се тревожи и безпокои за нещо, в кръвта непрекъснато се въвеждат хормони от вида на кортизона. Когато в мозъка постъпват големи количества от тези хормони,

се нарушава проводимостта на нервните клетки и дори може да ги унищожи. Ние сме едни от първите, които надникнаха вътре в развиващият се мозък. Такава възможност ни даде магнитно-резонансната томография.

Така забелязахме, че при деца, които са били подлагани на стрес в утробата, обема на мозъка и сивото вещество са по-малки. А това означава по-малко клетки, които ще обработват информацията.

Също така бе забелязано по-малко количество хипокамп и по-голямо количество миндалин. Хипокампа взима участие при учене и запомняне,

а миндалина - за обработка на емоционалната информация. Тези участъци в мозъка са много важни, защото при процеса на вътрешноутробно развитие

те се формират много рано. Нарушението им е свързано с развиване на невропатии и невро-психически заболявания. Ако майката е разстроена и в нея има високи нива на невро-хормони

- хормоните на стреса, всичко това въздейства на бебето. Всичките емоции на майката се предават на плода. Тревоги, депресия, страхове - всичко, всичко възможно.

Майките обичат децата си, бащите - също. Но на подсъзнателно ниво в бъдещата майка има всякакви нюанси, отражение на живота й - може би труден брак.

Тя е бременна. Една част от нея иска бебето, а друга част й казва - може би не е подходящо време за бебе. И всичко това може силно да му повлияе. Това малко същество усеща всичко.

Попива като гъба и задържа в себе си. И така в продължение на 9 месеца. Плодът, ако може да се каже така за ембриона, пребивава в състояние на объркване.

Негативните емоции на майката и мъчещите я противоречия - иска да има дете и същевременно се страхува да има дете. Която иска да обича, но се страхува и е под стрес -

всичко това дава много объркващи послания на плода за заобикалящия го свят - този свят иска ли ме или не? Във филма "Пришелецът" се показва тежката страна на бременността и раждането.

Това е когато майката не иска да е бременна, не иска детето, но то вече е износено, готово да се роди и иска да живее. Това е мотивът във филма "Пришълецът".

Чуждо ембрионално същество, което се стреми да се всели в комнандния екипаж на кораба. И този филм се върти около нежеланието за раждане. Той е мрачен, депресивен, от него лъха безизходност и черна меланхолия.

На за хора, които са били нежелани деца и са се появили на света въпреки това, такива сюжети се явяват притегателни. Това е типичен култов филм, много хора го гледат по няколко пъти,

за да изяснят своите собствени чувства за желаност и нежеланост. Безпокои ме, че се правят опити дадените изследвания да се използват за политически цели, а именно като аргумент в спора,

дали зародишът /плодът/ се явява човек или не. Това е въпрос от съвсем друг вид – данните се използват за дискутиране правото на избор. Възможно е това да отблъсква редица учени от темата.

Тя е твърде остра и проблематична. Истината е, че ембрионът има чувства – и това е една много неудобна истина. Ако това е така, много неща трябва да бъдат преразгледани.

За жената няма никакъв смисъл да ражда дете, което не иска. Ако я заставят, това ще бъде трагедия за цял живот - и за нея и за детето. Това е много сложен въпрос. Ако тя няма право е длъжна да го получи.

След 100 години, а може и по-рано, основната цел ще бъде да настанят мъжа и жената в прекрасно място, където да осъзнаят, че свалянето на една душа в този свят е нещо много отговорно.

Аз съм на 92 години. Занимавам се с психоанализ почти 60 години. Войната повлия на решението ми да стана лекар. Исках да лекувам хората. Да ги лекувам, не да ги убивам.

Обучението ми завърши през 58-ма. В онези времена психоанализа не обръщаше никакви внимание на вътреутробният живот. Основната парадигма бе фройдизмът с Едиповия комплекс.

Но в процеса на практиката, разбрах, че пациентите ми разказваха съвсем други истории. Те чувстваха силна вина пред майките си

и смятаха, че в най-общ смисъл трябва да ги спасят. Но никой не се ражда такъв. Такова желание се поражда в среда, в която самите родители не могат да се грижат за себе си.

Така че единствената възможна реакция на детето е желанието да се грижи за родителите, за да съхрани връзката с тях. Това е въпрос на оцеляване.

Когато сте в такова състояние, вие сте готови да сторите всичко, което майка ви иска да направите. Ако е нужно, ще поемете върху себе си всички лоши моменти.

Разбира се, детето не е способно на това. Но вие ще направите всичко възможно, защото от това зависи животът ви. Когато порасне, детето може да стане писател,

и да измисля истории, без да знае откъде му хрумват. Като историята за Супермен. Ако сте ембрион, но трябва да поемете върху себе си

проблемите на голяма жена, то как да се получи? Можете да станете супергерой - най-силният човек на Земята. Умеещ да лети, да прескача с един скок цял небостъргач

И да направи всичко за да я спаси. <i>Не бойте се! Държа ви.</i> <i>Да, а вас кой ви държи?</i>

Като гледате филми със супергерои ще разберете, че задачата на детето в същността си е задачата на супер-героя. Историята на Супермен е история за безпомощността след раждането,

за самотата и мечтата да стане най-силният човек в света. Това травмира ембриона. Защото как може той да поеме върху себе си всичките проблеми и тревоги на майката?

Как да стане? Той просто физически не може. Детето се приспособява към околната среда по такъв начин, че да увеличи шансът за оцеляването си.

Детето трябва да стане майката, да престане да бъде бебе. Това довежда до нереализиране на пълния му потенциал. Това не става по волята на родителите,

ала се случва точно това. Детенцето се натъква на бариери, които ще защитава. Защото те са били издигнати в зората на живота му,

като средства за защитата и спасението му. Такива хора, в ходът на целия си живот изработват способи за само-подтискане, които подтискат имунната им система, която е неразривно свързана с емоционалната.

В по-нататъшния живот, човек ще се бори с това, което застрашава тези първоначални бариери. Те усещат отговорност за своя свят - ако нещо

се е случило с мен, то е защото съм лош човек. Как да сторя така, че това да не се повтори. Трябва да стана идеален, винаги добър. Ще бъда добър с всички. Ще съм най-добрият в класа,

най-успешния. Ще бъда добър в професията си. А ако бракът не върви, няма да се оплаквам, защото съм добър и мога да се справя с всичко.

А после идва ракът! Травмата във възрастния, това е вътрешноутробната травма. Ембрионът чувства болка, в резултат на вътрешното съпреживяване

възниква нещо, което наричам вътрешен саботьор. Задачата му е вие никога да не изпитате тази болка отново. Самите хора непрестанно говорят за това.

Те всъщност казват - аз саботирам собствените си решения - идея, добре известна в обществото ни. Но хората не съзнават произхода ? и доколко е вярна тя.

В същност, те казват: "Мамо, даде ми купища проблеми. Събрах ги в личността си. Те поставиха ограничение в моите способности,

но ми помогнаха да оцелея. Затова с всички сили ще се вкопча в тях!" Това лежи в основата на всичко, което присъства

в живота ти - една вечна пустота. Разбираш ли? Способността да бъдеш самотен и да възприемаш е човешки проблем от навярно не едно хилядолетие.

Просто сега то се изостри, поради модерните устройства, с които можеш да си сам и да възприемаш. В това говори Луиз Криг в предаване за мобилните телефони.

И понякога престават да ви гледат и вие отново изпитвате: "Ох не, пак съм сам!" Непреодолимо напрежение и дълбока печал, животът е непреодолимо печален дори само да го живееш. Вие карате и това чувство ви връхлита.

Затова и пишем съобщения зад волана. Доколкото виждам, всички го правят. И заради това стават катастрофи, в които погиват хора. Но ние сме готови да рискуваме своя и чуждия живот,

защото дори за секунда не искаме да останем сами. Само уединението ни дава възможност да се замислим за себе си. Така че тези съвременни играчки са чудесен способ за анестезия,

защита от всякакъв самоанализ. По-рано тази роля играеха телевизията, киното, радиото. А днес основният анестетик е фейсбук, реалити шоутата,

игрите и разбира се порнографията. Вместо да признаем нашата недостатъчна способност да обичаме и чувстваме, ние се утешаваме с тези сурогати.

Човек е готов на всичко, само да замаже болката. Това се потвърждава от огромното количество хора,

зависими от неща: наркотици, алкохол, секс, власт, пари - списъкът е безкраен. Тези, които страдат от нездравословна зависимост - наркотици, хазарт, пазаруване имат една обща черта - нарушение в мозъка на системата за възнаграждение.

Важна роля в тази система, разбира се, играе допаминът. Кокаинът, например, повишава нивото на допамин. Никотинът и кафеинът също. Затова при хора, при които в ранните стадии на развитие е имало нарушения

в системата за възнаграждение получават временно облекчение при приемането на наркотици, вдигащи нивото на допамин. Или се занимават с дейности, повишаващи нивото му, например хазартните игри.

Игроманите не се интересуват от парите, на тях им трябва допамин. Защото спечелените пари, те ще проиграят на следващия ден. Ако погледнете мозъчна снимка на хора пристрастени към пазаруване, ще видим,

че в тях се активират същите участъци, както и при приемане на кокаин. Но когато гледаме тези хора, ние не виждаме болката,

защото отричаме нашата собствена болка. Ние осъждаме тяхната зависимост от кратки радости от външен източник, като наркотик.

Но всъщност цялото ни общество е изцяло ориентирано към поемането на такива кратотрайни удоволствия. Цели отрасли, промишлености, милиони хора са заето с производството

на съвършено ненужни неща. Неща, които не подорбяват с нищо живота, но доставят краткотрайно удоволствие. Преди години бях във Сан Франциско, и веднъж,

в 4 часа сутринта видях на улицата огромна опашка от хора. Питах ги - какво чакате? И какво мислите - чакат за новият Ipad. Разговорих се с един от чакащите и го питах:

"Това е прекрасно устройство. Но защо чакате на опашка? Не можете ли просто да изчакате до утре, или до другата седмица?" А той отвърна: "Не, НЕЕ, как! Трябва да го получа веднага".

Помните ли как Боб Дилън, в документалния филм на Мартин Скорцеза, седи на задната седалка на лимузината, а двама млади фенове му искат автографи. <i>подпишете</i>

<i>Защо други хора не искат, а вие искате?</i> <i>Защото вие ни харесвате, а другите не.</i> <i>Моля ви, дайте ми автограф.</i>

<i>Хайде Боб!</i> <i>На вас не ви трябва моят автограф. Ако ви беше нужен, щях да ви дам.</i> Този Ipad не е нужен на никого.

Може и да е полезна вещ, но защо да чакаш в 4 сутринта??? Просто хората си мислят, че той някак магически ще промени живота им. Ще запълни пустотата в него???

Това е обществото в което живеем. Болното пристрастие е проблем, който води до други усложнения. Но този проблем не е първичен. Трябва да приемам важността на вътрешноутробния период

в развитието на детето. И да разберем, че щом виждаме някакво нарушение в човек, то ние виждаме отпечатък от ранните му преживявания. Когато питаш хората за ранното им детство, те често казват, че нищо не помнят.

Всъщност, те помнят всичко, но не всичко могат да разкажат. Било то защото събитията са били твърде малко или твърде много. За да си припомниш нещо, трябва да се откъснеш от настоящето.

Затова никой не си спомня. Много казват, че имам тъжно изражение на лицето. Това е печал, това е моята памет. Но това не е спомняне. Трябва да различаваме между памет и спомняне.

Носим паметта през целият си живот, а нейното натрупване започва още преди раждането. За времето в утробата ние нямаме мисли.

Всички тези възприятия са реални, но не са представени чрез вътрешен диалог, чрез егото. Затова тези предродилни преживявания са несъзнателни.

Те могат да изникнат в сънищата на децата, но можем да ги видим и в ежедневни ситуации. Когато пуснете оптична сонда в утробата, може да видите бързото движение на очите, което при големите хора винаги означава, че сънуват.

Хората често се чудят - какво пък може да сънува фетуса? Сънува ли сънища подобни на нашите, основани на опита или нещо друго? Вътрешно утробния живот е нещо много по-сложно, отколкото сме си представяли.

Анализирал съм хиляди сънища на моите пациенти. И тези сънища разкриват много ранни етапи от живота. Ако човекът е роден отдавна, при анализа постепенно стигаме

до вътрешно утробния живот. Това е запечатано в паметта на всеки. А паметта е резултат от дългата травматична човешка история.

Съществува цял спектър от травми, които могат да ни заплашват. И паметта за тях се предава от поколение в поколение. Затова, ако веднъж се е активирал някакъв ген, той ще продължи да бъде активиран

и занапред, докато обкръжаващата среда, не го изключи по някакъв начин. Генетически ние се явяваме потомци на голямо количество хора. Ние не знаем всичките си корени, а те са вкоренени дълбоко в миналото.

Може да се каже, че съдържаме в себе си много слоеве от историята на човечеството. Имаме си работа с влиянието на много предходни поколения от историята на човека.

Майки, баби, прабаби и така нататък - това са хора, преживели войни, глад, болести, бедствия. Стресът, повлиял върху едно поколение, ще се прехвърли върху следващото

поколение в такава степен, в която то ще го осъзнае или няма да го осъзнае. Колкото по-неосъзнат е този травматически опит, толкова по-голямо количество от него ще предадем на децата си.

Когато се учех в Мичиганският университет, мой съученик повдигна въпроса за неравенството между чернокожото и бялото население,

изразяващо се в ниското телесно тегло при раждане. Не бях чувала за това. Това ме шокира. Оказа се, че при чернокожите има два пъти по-висок риск от преждевременно раждане и недостатъчно тегло.

А при такива деца смъртността и склонността към заболявания е по-висока. Когато станах преподавател реших да открия причината за това. А после и при мен възникна бременност с висока степен на риск. Чаках близнаци.

Баба ми два пъти е раждала близнаци и двата пъти те умирали в ранна възраст. Това ме плашеше. След това в рода ни никой не е имал близнаци. Баба ми често ми е разказвала спомените си за тях.

Взимала ги с нея на работа на полето, и не могла да ги кърми. Това е била една от причината за ранната им смърт. Тя много тъжеше за тях. Майка ми, която ми предаде тази история,

също скърбеше за тези близнаци, и аз съпреживявах. Баба ми страдаше от депресия, която повлия на нивото на стреса в майка ми. И ми е страшно да помисля, че, вероятно ще предам това на следващото поколение.

Аз също имах чувството, че децата ми всеки момент може да умрат. Страхът ми беше толкова голям, че не смеех да гледам екрана на ултразвуковия скенер, въпреки, че мъжът ми казваше, че сърцата на децата бият нормално.

Така премина моята бременност. Вероятно това повлия на отношението ми към тях след раждането. Не можех да им сменям памперсите, не исках да ги взимам на ръце,

и вероятно заради това родих и трето дете. Всяка жена предава опитът си на детето. Това, което тя преживява при износването му, се предава на него.

Жените носят в себе си хилядолетно бреме, от времена, когато мъжете са се отнасяли с тях ужасно. Те не оценявали правилно жената.

И това лошо отношение заедно с болката, са заложени в паметта на всяка жена. Мъжете творяли света, били силни и внушавали на жените, че са втора категория хора. В което повечето мъже вярват и днес. Вие сте виждали много примери, аз също.

И въпреки всичките приказки за равенство сме още далече от него. Хилядолетия наред това неравенство се проектирало в подсъзнанието на всеки човек, на всяка жена.

Тази памет се проектира във всяко бебе през поколенията. Най-ужасното е в това, че в допълнение към негативното наследство от миналото, децата се сблъскват с ужаса на днешният свят.

Работех с една проститутка, която по-късно умря от СПИН. Когато я питах - "какво ти дава хероина?", тя ми каза, че първият път, когато взела хероин го почувствала като топла нежна прегръдка -

точно това, която тя е можела да получи от майка си, ако не е била сама, дълбоко травмирана. Имаше и един мъж в центъра по рехабилитация, около 40 годишен, мускулест, импозантен.

Попитах какво му дава хероина, а той отвърна - "трудно ми е да ти го опиша. То е като да си 3 годишно дете. И си болен и те тресе. А майка ти те слага на коленете си,

увива те в топло одеало, дава ти топъл пилешки бульон - това ми дава хероинът". За какво говорят тези хора? Те говорят за любовта. Хероинът им дава усещането, че са обичани. А кой не иска това?

Хероинът е опит да се реши проблемът с липса на любов в живота. И това всичко има отношение към най-ранните години в живота. Трябва да си даваме сметка за това. Но ние избягваме такива мисли -

те ни носят болка и ги избягваме. Защото никой не иска да изпитва болка. Никой човек. Навярно на това се дължи популярността на фармацевтичните лекарства,

защото хората не знаят какво да правят. Когато препоръчате на човек да взима такива хапчета, това означава, че не го разбирате. А щом не го разбирате не можете да отстраните и болката му.

Не знаете защо е толкова тревожен, защо е притеснен, така че просто му давате хапче за успокоение. Искате да улесните живота му. И в резултат човекът става зависим от хапчета за цял живот.

Впрочем повечето хора споделят, че хаповете им помагат, но кошмарите не изчезват, отношенията с близките не са се променили. Щастие отново няма. Не мислят за самоубийство, но са нещастни.

"Какво да сторя, докторе?", питат такива пациенти. Когато пациентите разказват за своите травми и ранното детство, повечето доктори не питат въпроси, те просто записват сухи данни и мълчат.

Едно такова неловко мълчание... <i>Това е последният ти шанс, Нео.</i> <i>След това няма връщане назад.</i>

Вземаш синьото хапче и историята приключва. Събуждаш се в леглото си и вярваш в каквото си поискаш. Вземаш червеното хапче, оставаш в Страната на Чудесата

и ше ти покажа колко дълбока е заешката дупка.” Хората отиват на психолог с най-различни проблеми. Един не може да намери подходящ партньор, на друг се разпада брака,

някой не знае какво да прави с живота си. Има и по-сериозни патологии: хората не могат да работят, да ходят на училище или да поддържат добри, истински отношения.

Много се намират на ръба на отчаянието. И това е много опасно състояние. Във филма "Матрицата", Морфей влиза в ролята на психоаналитик. Той говори за шаблоните, за това, което никой не

съзнава - че е под контрол на собствените си шаблони. <i>Матрицата - това е система, Нео.</i> <i>И тя е наш враг.</i>

И това е така - вие смятате, че живеете ваш собствен живот, но това не е така. Нео ще узнае, че животът - това е фантазия. Ето на какво е способна силата на отрицанието -

не ти позволява да живееш своя истински живот. <i>Трябва да разбереш - болшинството хора не са готови за изключване от матрицата.</i> <i>А много от тях са толкова зависими от системата, че с всички сили ще я защитават.</i>

Личността ви в голяма степен е личността на вашата майка. Така че вие не сте съвсем вие... Момента, в който Нео се изключва от Матрицата е много важен - в моите пациенти това е

винаги свързано със страх, защото се изправят лице в лице с тяхната първична травма. <i>Добре, ще върнете тялото ми обратно в енерго-станцията.</i> <i>Включете ме обратно в Матрицата и ще ви доставя каквото искате.</i>

Смятам, че всеки разбира желанието на Сайфър да бъде включен обратно. Какво е получил след 9 години в непрекъсната битка за оживяване? Затова той отново иска

да забрави всичко и да се върне към предишния си живот. <i>За тези 9 години</i> <i>знаеш ли какво осъзнах?</i>

<i>Невежеството е блаженство</i> Тази част в него, която не може повече да издържа на болката, побеждава. Но ние знаем къде се завръща той. И то не е за радване.

Струва ми се, че много хора искат съзнателно свободата. Те постоянно говорят за нея. Но ако видим причините, защо хората само приказват без да се борят

за нея, не настояват, и даже не забелязват кога я губят - защото в тях има внедрена една идея - погрижете се за мен. Погрижете се за мен.

Ако съм свободен, никой няма да се грижи за мен. Имам нужда да се грижат за мен, защото сам няма да се справя. Цивилизацията - това е просто тънка обвивка върху всеки.

Разкъсайте я и ще видите как всички се държат като бебета, водени от архаични механизми и чувства, които ги държат. Добрата новина е, че животът в матрицата е нереален.

Първоначално ще ви се струва, че без нея ще загинете. Но откачайки се от нея, вие всъщност започвате да живеете истинският живот. Може би това е първият ви шанс да опознаете сам себе си.

Разбирате ли това? Вие говорите с бебе. С малко бебе, което казва - не, аз ще умра. Не говорите със възрастен, който казва -

да, докторе, всичко разбирам, съгласен съм с вас. Но бебето казва - да не си посмял. Аз ще се боря с теб.

В матрицата има една сцена с битка, бих казала, че битката е между Нео и изплашено бебе, което се бои от промяната. И всеки път, когато човек иска да промени нещо,

това изплашено бебе надига глас и заявява: не, няма да променя това. То ме спаси. То запази живота ми. Искаш да го променя? Трябва да си откачил!

И конфликта е неизбежен. Това противоречие е толкова плашещо, че дори лек опит на психоаналитика да се докосне до него,

предизвиква паника в пациента. Те се боят да преживеят тази ужасна травма отново. Очевидна е необходимостта от пробуждане.

Но ние предпочитаме да продължим да спим, като ембриони, за да се справим със страданието. Разбира се, ние дори не обвиняваме себе си заради това,

приемайки всичко такова, каквото е. Когато бях на 21 години и постъпих във Военно-въздушните сили, смятах войната за нещо вълнуващо

и бях изпълнен с фантазии, навярно от книги и филми, На 25-ти излетях, целта беше да бомбардираме завод за реактивни самолети, навътре в Германия.

И точно над целта бях уцелен. Усетих шум, изкрещях,

беше много болезнено. И видях пилотите да стоят неподвижни като кукли. Знаеш че са мъртви.

Жив бях само аз и бордовият механик, който не можеше да помръдне от страх. Извиках му "Ставай кучи сине!"

Но той не помръдваше. А после вече беше късно. Скочих... Страхът го парализира.

Зная какво е това страх. Това знае всеки, който е бил на война. Мога да разбера какво движи човека, който търси смъртта,

изправяйки се в пълен ръст в окопа и се излага на куршумите, само за да се свърши с това мъчение. Там също научих и че основният стремеж на човека е да оживее на всяка цена.

За да оживее човек е готов на всичко. Като видиш хората, които се сражават за живота си и на какво са способни те, не мисля, че има нещо по-силно.

Поразително е колко често хора със сериозни заболявания, в това число и неизличими, са ми казвали, че тази болест е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота им.

Разбира се, не препоръчвам такъв начин на пробуждане, но тези хора ми казват, че болестта им е помогнала да разберат най-накрая кой са те всъщност,

кои са били и кои не са били през целият си живот. Да разберат какво е животът, дори ако си струва да умрат за това. Интересно в Матрицата е също това, че когато Нео умира,

това, което го връща към живота е Любовта. Излиза, че човек може да бъде възкресен от любовта? И това е много добра новина.

Когато стигнеш до осъзнаването, каква е първопричината за всичко това, и разбираш, че всичко се дължи на вътрешно-утробния период, изпитваш болка. И намираш отговора, който отваря врата пред теб.

Защото всичко това има смисъл. Може да организирате чувствата си, пациентът е длъжен да достигне емоционално разбиране,

защото чувствата в човека са първични. Ембрионът е чувстващ субект. Не мислещ, а чувстващ. Само състраданието може да помогне на хората да видят истината.

И да приемат факта, че нас ни движат несъзнателни мотиви и сме обусловени от това, че в началото на развитието ни, е било болезнено да съзнаваме.

Не трябва да се обвиняваме за това, което сме извършили в следствие на това. Трябва да се отнесем със съчувствие към самите себе си. Без да се обвиняваме да разберем защо сме постъпили точно така.

Има една мисъл от Мая Анджело, която казва: "Даваш най-доброто от себе си, докато намериш по-добро. И тогава ставаш по-добър." Трябва да сте много внимателни, когато казвате на жените да

са много внимателни, тъй като това, което правят влияе на бебето. Защото жената може да прави само това, което ? е по силите. Твърде много мисля, опитвам се да анализирам всичко.

И сама си създавам излишни тревоги. Ще бъде ли детето здраво, ще бъде ли нормално? А може би ще умре по-късно? Прекарваме голяма част от бременността в тревоги.

Обществото ни учи непрекъснато, че трябва да търсим знанията отвън, да четем книги за раждане и отглеждане на деца, при условие, че това знание е заложено в нас.

Жените трябва да знаят, че бебетата са силни същества. Ние всички... Всички ние преживяваме първите 9 месеца от живота на бебето в нас,

с всичките радости и страдания, а след това преживяваме и раждането - едно от най-вълнуващите неща в живота. Раждането - това е пътешествие, подобно на приключението на русалката...

Алиса в страната на Чудесата... Матрицата... Спомням си, че когато дойдох в клиниката, в понеделник,

сестрата зяпна от учудване. Ден преди раждането тежах 95 кг. Контракциите започнаха около 1-2 часа сутринта, когато дойде решаващият момент, нашите деца намират сила да се родят.

Страшно ми беше да си спомня как пристигнах в болницата - краката ми стърчаха от прозореца. С мъжа ми прекрачихме портала и започнахме да викаме.

А час по-късно вече раждах... Контракциите бяха силни, представях си какво му е на бебето. Говорех си сама - дишай, просто дишай...

Болката е силна, но ви кара да продължите. С всеки тласък вие изтласквате бебето към новият свят. Екологията в света трябва да започва с екологията в утробата.

Няма как да има мир и добри хора на този свят, ако не отглеждаме спокойни и добри деца. И работата върху тези деца не започва с раждането, а със зачатието!

Колкото повече хора осъзнаят това, толкова по-важен ще е въпросът: как да се отнасяме с нероденото дете и неговата майка? И как да преобразим този свят в благоприятна среда,

която няма да изпраща на ембриона тревожни или застрашителни сигнали. Върху това трябва задължително да се работи повече, отколкото са го правили в миналото. Твърде много деца са лишени от родителско внимание.

Раждат се и израстват нежелани. И докато тази ситуация не се промени, светът също няма да се промени. Когато преодолееш вредата, която светът ти е нанесъл, любовта ще се пробуди в теб.

А в същността си любовта не е само чувство, тя е начин на действие, тя е различно общуване със света, тя е...

преди всичко... непрекъснат стремеж да разбереш другият до тебе. Когато бебето е разбрано,

то е обичано. Когато то е гладно, а майката му предлага гърдата си това бебе е обичано.

Когато майката вземе бебето на ръце и му се радва, това е всичко, което му е нужно. Това е любов. ДА БЪДЕШ РАЗБРАН, ЗНАЧИ ДА БЪДЕШ ОБИЧАН

Превод и субтитри: NewAge © 2017